Български хроники Стефана Цанева
 |
Български хроники, том 1 (2137 г. пр. Хр. – 1395 г. сл. Хр.) Анотація Едва ли има на света друг народ, който така слабо да познава своята история. Ние имаме големи учени историци, издадени са монументални исторически трудове, но академичният им научен език е безразличен за простосмъртните, а учебниците по история са написани толкова тъпо и скучно, сякаш авторите им са имали едничката цел: да накарат българчетата, още едва проходили, да намразят историята на своя народ – и, за съжаление, тази цел е вече почти постигната. От друга страна, това незнание се дължи и на многократното пренаписване на историята, нагаждайки я всеки път към интересите на властващата политическа сила, та човек не само ще се обърка, но може и да се побърка… А може би причината е по-отчайваща: старата наша история надвишава сегашното ни жалко самочувствие като народ, сравнението с миналото ни потиска и ние не искаме да си го спомняме? |
 |
Български хроники, том 2 (1395 – 1878) Анотація Да се пише за царете беше лесно – тяхната далечна съдба ни засяга твърде абстрактно. А да пишеш за Паисий, за Бозвели, за Раковски, за Левски, за Ботев, за Бенковски, за Дюстабанов, за отец Матей Преображенски и прочие – означава да умираш много пъти заедно с всеки един от тях. Три дена – толкова може да живее без вяра човек! Без вяра в Бога, без вяра в някакъв идеал, в някаква истина, в някаква илюзия, без вяра в някого, в нещо… А ти, читателю мой? Вярваш ли в някого, вярваш ли в нещо? Аз вярвам ли? Или се разхождаме по тази нежна планета като живи мъртъвци? Способни ли сме ние – като нашите възрожденци – да дадем живот и имот в името на народа си, в името на свободата си, ей тъй – срещу нищо, безкористно, без да мислим за личната си изгода, без да осребряваме мечтите си и раните си? Или сме готови да изречем робските думи: за какво ни е свобода, свободата не се яде? |
 |
Български хроники, том 3 (1879-1943) Анотація От робството ние излизаме като възкръснали, с жажда за свобода, надъхани с надежди и оптимизъм, енергични и единни, вдъхновени от един общ национален идеал. Духовната трагедия се случи по-късно. Националните катастрофи разсипаха България не само икономически, не само оръфаха територията ѝ, това бе по-малката беда – пречупен бе духът на българския народ: нямаше я предишната вяра в собственото му възкресение, убита бе вярата в собствените му сили, рухнаха идеалите му, залязъл бе оптимизмът и стремежът му към щастие, помръкна веселостта, погребан бе смехът – българският народ стана народ мрачен, зъл и жесток, склонен към братоубийство, скептичен и инертен, безразличен към собствената си съдба, болен народ, изпаднал сякаш в кома, в дълъг летаргичен сън, от който вече век не може да се събуди |
 |
Български хроники, том 4 (1943-2007) Анотація Голямото престъпление на комунизма не бяха само репресиите и убийствата – най-страшното престъпление на комунизма бяха масовите духовни убийства, бе това, че превърна целия наш народ в народ от страхливци, лицемери и двуличници, защото всички виждаха истината, помежду си шушукаха и псуваха, а по площадите викаха „ура“ и гласуваха единодушно „за” каквото им кажат. Смъртта е кратка, физическите болки отминават и се забравят, мили читателю – душевното осакатяване е с дълги последици: ние още не можем да се освободим от страха, от лицемерието и от двуличието си. Дано не заразим с това и своите потомци… |